На 10 км от с. Гърци (сега Градец), Видинско и на 21 км от гр. Видин по течението на Бойнишко-Рабровската река, приток на р. Тополовец, се намира скалният манастир „Възкресение Христово“, известен под името „Алботински“.
Неговият храм, камбанарията и трите монашески килии са издълбани в скалата от мек сарматски варовик. Пред храма и килимите и сега личи зидан коридор, мястото на колонките, върху което е опирала оградата, а вътре в храма е ограбена от иманяри гробница, може би на основателя на манастира или на друг някой бележит отшелник. Кога е основан този манастир нямаме данни, но църковната му живопис и самите помещения са твърде сходни със скалните манастири и килии около средновековните градове Червен, Варна (Аладжа манастир) и Овеч (Провадия) и безпогрешно сочат към втората половина на ХІІІ или началото на XIV век. Това потвърждава и правописа на оскъдните надписи и живописта в храма му.
Обектът, както и цялата местност са със сравнително лесен достъп. В миналото към тях са водили множество пътеки и черен път покрай течение на реката, който е бил разширен през 1930 и 1931 година. Тази естествена достъпност е благоприятствала манастира да бъде подложен на безмилостно унищожение, след като е бил изоставен от неговите жители. Меката порода на скалата е улеснявала добиването на дялани блокове (аршин) и обектът е бил превръщан периодично в каменоломна, а през последните десетилетия иманяри са доунищожили манастирския храм. Пак през същия период проктични скотовъдци са го превърнали в летен стан за дребен рогат добитък. Дървените конструкции и лекият покривен материал са създавали благоприятни условия за пожари, поради което стените и таваните на помещенията днес са силно опушени и покрити със слой сажди.
Под самия манастир има потънала в зеленина поляна. От нея към северозападния край на комплекса се достига по стръмна пътека. В долния край на пътеката и вдясно от нея сега има зидана чешма, а на около 30 м югозападно от нея местни жители сочат мястото на стар кладенец. Горе пътеката се свързва с началото на естествена скална тераса, широка около 2-3 м и дълга 55 м Покрай лявата страна на терасата са разположени последователно издълбаните в кредно-песъчливата скала манастирски помещения. Всички са с разбити външни стени, надупчени подове и издраскани вътрешни повърхности. Цялата тераса и част от подовете на помещенията са покрити с дебел слой ерозирала материя, примесена с пръст и обработена с бурени и ниска тревна растителност. В пространството около църквата личат очертанията на издълбаните правоъгълни ями, полузасипани и обработени с трева, които правилно са определени от В. Атанасов и В. Марди-Бабекова като гробове.
Църквата е издълбана в най-вътрешната част от извивката на скалния масив, на 14 м от северозападния край на комплекса и на 25 м от югоизточния край. Южната и югозападната страна на църквата са напълно унищожени. Добре са запазени северната, централната и част от югоизточната страна. Подът е с 0,75 м по-дълбоко вкопан от нивата на другите помещения, разположени откъм посочените и две страни. Само откъм южната страна терасата е на едно ниво с църковния под, но това е следствие от по-късни вмешателства. Вътрешното пространство е било разделено на три части през правоъгълни стълбове. Сега те са напълно изчезнали и само върху предната страна на карирания свод личат следите от двата разбити стълба. Притворна част на църквата не е имала. В нея се влизало откъм западната й страна, където е бил оформен входът заедно с три лошо запазени стъпала. Размерите им са: вис. 0.18-0.20 м; дълбочина. 0.25 м; ширина: 1.20-160 м. По тях се е влизало директно в централната част – наоса, а от двете му страни са корабите. Северният е по-добре запазен. Той има дължина 3.85 м и приблизителна ширина 1.70 м. В северната му стена са оформени две стъпаловидни аркирани ниши. Едната започва на 0.50 м от северозападния ъгъл и има размери ширина 1.65 м; дълбочина 1.00 м. Другата е на 0.50 м източно от нея и е с ширина 0.85 м и дълбочина 0.75 м. Височината на двете ниши е еднаква 2.35м. Откъм източната страна корабът е завършвал с тясно предабсидно пространство, съответстващо на ширината на по-малката ниша – 0.85 м. Абсидата е напълно отворена към кораба и дори е малко по-широка от него 1.80 м. Тя е с дълбочина 0.95 м и вис. 2.50 м. В полудъгата има двустранно оформен постамент с вис. 0.90 м. а вляво от него – аркирана ниша с ширина 0.30 м, дълбочина 0.45 м, вис. 0.70 м. Явно е, че тази абсида е служила като протезис. Над постамента, върху конкавната повърхност на абсидата, под дебел слой сажди едва се забелязва контура на вдигната до рамото ръка, наподобяваща позата на Св. Богородица Оранта. По-нататък олтарното пространство е добре очертано от средната и южната абсида. Първата е по-голяма, но тъй като челата на междинните пиластри са изронени, точната и ширина засега не може да се определи. Измерена при запазените гладки плоскости, тя възлиза на 2.35 м и едва ли е била по-голяма от 2.40 м при челата на пиластрите Има дълбочина. 1.50 ми вис. 2.50 м. Приблизителните общи размери на църквата са: ширина от запад 4 м; от изток 7.30 м; дължина 4 м. За отделните части сега няма сигурни данни.
Самата църква по своята триделност, с добре очертаните абсиди и членение посредством четириъгълни стълбове е доста рядък, за да не кажем единствен случай в нашите земи сред сродните и паметници. Така например протезисътът и дякониконът на скалната църква в Мамилташ представляват четириъгълни стаички, а вътрешното пространство е неразчленено. Известна прилика може да се открие и в неправилната обща форма на църковната зала с Табачката църква по поречието на р. Черни Лом – Русенско, но тя е с единно вътрешно пространство. Всички останали скални църкви у нас са едноабсидни и неразчленени, поради което са причислени към типа на еднокорабните църкви въбоще. Но Алботинската църква имитира доста точно друг църковно-архитектурен тип: трикорабна куполна базилика. Действително страничните кораби са използвани като гробни помещения, но това е естествено за този тип църква през средновековието изобщо. Единствени засега са и нейните три заоблени абсиди.
Теренни данни за точното датиране на обекта нямаме. Изказаното по-горе определение, че манастирът принадлежи на времето от XII-XIV в. с нищо не променя общата постановка за този вид паметници.
По-късно в местността около манастира се заселили черкези, които започват и чести обири и убийства на жители от близките села, пътници и преминаващи търговци. Това пък предизвикало появата на групи хайдути, които са оставяли дом и семейства, и с пушка в ръка са ставали бранители на околното население. Гъстата букова и борова гора, обилните води от двете реки и изворите на Албутин, както и присъствието на родните монаси, направили манастира притегателен център за всички, които не могат „да гледат турчин като бесней над бащино ни огнище“. Така близо до Албутинския манастир се появява друга национална светиня „Хайдук чешма“. Тези красиви и потайни места, където манастирското клепало е призовало към молитвен подвиг, през XIX в. станали убежище на хайдутите. Тук хайдутът Велко не веднъж карал османци и черкези да треперят. През 1850 г., под водачеството на Паша Петко, Никола Стамболията, Никола Караджов, в тази местност се събират около две хиляди измъчени роби, които с коси, вили, брадви и тояги се отправят към с. Гърци (сега Градец). Изплашени първоначално, османците бягат към Видин, но скоро се опомнят. На 4 юни 400 души конна османска полиция нападнала въстаниците. Само 4 часа продължила тази епична борба, в която паднали много убити и ранени. Османците със страшно озлобление избили ранените и останалото население на село Гърци, жени, старци и деца, а селото запалили. Този бунт е записан в историята като „Клането при Гърци“. Тогава били избити и монасите подвижници от озлобените черкези. Замлъкнало манастирското клепало, което радвало с топлите си глухи удари, робите българите. „Млъкнала навеки молитва света“. А манастирът, този български светилник, на хайдутините закрилник, това родно кандило, е забравено от всички, освен от алчните за съкровища иманяри, които го доунищожаватват.